Лизинг

Лизингът е една от най-модерните техники за отдаване и притежаване на активи. Той е основен източник на дългосрочно финансиране, който задължава финансово дружеството, което получава актива за определено време. През последните десетилетия лизингът, като метод за финансиране на покупка, става все по-популярен. Това се отнася както за „дребни” потребителски стоки (бяла и черна техника, офис оборудване и др.), така и за моторни превозни средства – леки автомобили, товарни автомобили, машини и т.н. За обикновеният потребител, физическо лице, покупката на лизинг е начин да се сдобие с желаната стока бързо и без да разполага с цялата сума, необходима за заплащане на цената. В Европа съществуват множество описания на лизинга с оглед на различни цели, в които се акцентира на правните, финансовите и маркетинговите аспекти на лизинговите сделки. В зависимост от целите на отделното научно изследване, могат да се поставят различни критерии за класификация.

Лизингът е договорно споразумение, при което собственик на актив (лизингодател) предоставя правото за ползването му на друго лице (лизингополучател) при определени условия, срок и схема за плащане. След изпълнението на условията, лизингополучателят обикновено става собственик на актива. Правната уредба на лизинга е достатъчно адекватна за българския пазар и в същото време съответства на международните актове в тази област. Българският Закон за задълженията и договорите (ЗЗД) не познаваше лизинга, като вид договор. Правната му уредба води началото с приемането на част III от Търговския закон (ТЗ) през октомври 1996 г., където законодателят е отделил за този договор чл. 342 – чл. 347 ТЗ, които регламентират двата основни договора: за финансов и оперативен лизинг. С договорът за лизинг, съгласно чл. 342 ал. 1 ТЗ, лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение. Това е обикновеният лизинг, който законодателят не е назовал със специфично наименование и който наричаме „Оперативен“. За разлика от другия вид лизинг, определен в чл. 342 ал. 2 ТЗ като „Финансов“ и по силата на договора за който, лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице, при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Като цяло може да се отбележи, че малко на брой правни норми в ТЗ регулират материята. Проф. Огнян Герджиков обяснява това със съзнаваната от законодателя потребност да се даде възможност на страните по този „модерен договор“, да уговарят свободно конкретното му съдържание. Всъщност неговата уредба не е толкова оскъдна и не се ограничава само до съдържащите се в ТЗ норми. Съгласно препращащата разпоредба на чл. 347 ал. 2 ТЗ, към договора за лизинг се прилагат съответно правилата на договора за наем в ЗЗД.